Текста е част от книгата на Робин Норууд „Параноя на страстта“
 
Ако да сме влюбени, означава да страдаме, това е признак, че обичаме прекалено силно. Когато повечето от разговорите ни с близки приятели са за него – това е признак, че обичаме прекалено силно. Когато извиняваме сприхавия му характер или ироничните му забележки с нещастното му детство и се опитваме да станем неговия психотерапевт, това е признак, че обичаме прекалено силно. Когато изучаваме някой „самоучител“ подчертавайки всеки пасаж, който според нас би му помогнал, това е признак, че обичаме прекалено силно. Когато не харесваме повечето от най-важните черти на характера му, но се примиряваме с тях, вярвайки, че е достатъчно да сме любещи и той ще поиска да се промени заради нас, това е признак, че обичаме прекалено силно.
Независимо от страданието и неудовлетвореността, до които води прекалено силната обич, това състояние е често срещано при повечето жени и ние почти не вярваме, че може да има и друг вид интимна връзка. Повечето от нас са обичали поне веднъж прекалено силно. В живота на немалко жени това е периодически повтаряща се тема. А някои до такава степен биват завладени и обсебени от партньора си, че дори разстройват работоспособността си.

Пристрастеността като понятие плаши. В съзнанието ни изниква представата за наркомани, игли, саморазрушителен живот… Думата не ни харесва и по никакъв начин не искаме да я свързваме с отношението ни към мъжете, които обичаме. Но много от нас са „наркоманизирани спрямо мъжете“ и подобно на всеки пристрастен към нещо, трябва да си признаем проблема, тежкия му характер, преди да започнем да се възстановяваме и да го преодоляваме. Ако някога сте имали чувство, че сте обсебена от някой мъж, вероятно сте подозирали, че това може да се дължи не на любов, а на страх. Страх, че можем да останем сами, че не ще бъдем обичани, т. е. сме недостойни за любов, че ще ни пренебрегнат, изоставят или съсипят. И даряваме любовта си с отчаяната надежда, че нашият обект на чувствата ще поеме и грижата за страховете ни. Вместо това страховете – и обсебването ни – се задълбочават дотам, че да даваме любов в очакване на същото се превръща в движеща сила на живота ни. И понеже стратегията ни не дава резултат, ние засилваме любовта си. Обичаме прекалено силно.
  Ние – жените, които прекалено силно обичаме, всъщност не вярваме на чувствата си, нито се оставяме те да ни водят. Затова и ни привличат опасности, интриги, трагедии и предизвикателства, от които други, с по-здраво и уравновесено минало, биха се опазили. Това още повече ни вреди, тъй като всяко едно подобно привличане е копие на средата, в която сме израсли. И отново сме наранени.
Никоя жена не е станала случайно такава – жена, която обича прекалено силно. Оформянето й като женско същество в обществото и семейството поражда и съответните предсказуеми модели на поведение. Изброените по-долу характеристики са присъщи за жени, които обичат много, много силно.
1. Характерното е, че произхождате от дисфункционално семейство, в което емоционалните ви нужди не са били удовлетворявани.
2. След като не сте получила достатъчно родителски грижи, се опитвате да запълните косвено тази незадоволена нужда, като се превръщате в дарителка на обич, особено към мъже, които в някаква степен са нуждаещи се.
3.  Тъй като навремето не сте съумяла да промените родителите си, или поне този, на когото особено сте държала, в сърдечни и любещи покровители, за каквито сте копнеела, изпитвате дълбоко разбиране към познатия тип емоционално безразличен мъж, когото вероятно ще се опитате да промените чрез любовта си.
4.  Основен мотив, за да предпазвате връзката ви от разпадане, е страхът да не бъдете изоставена.
5.  Почти нищо не е много неприятно, не отнема много време или не струва много скъпо за вас, стига да „помогне“ на мъжа, с когото сте обвързана.
6.  Свикнала да не получавате любов в личните си взаимоотношения, вие сте решена да чакате, надявате се и се стремите да бъдете харесвана повече.
7.  Готова сте да поемете основната отговорност, вината и обвиненията във всяка една връзка – много повече от 50%.
8.  Оценявате се пагубно ниско и дълбоко в себе си не вярвате, че заслужавате да сте щастлива. Напротив, смятате, че трябва да си спечелите правото да се радвате на живота.
9.  Отсъствието на необходимата сигурност в детството ви сега се проявява като отчаяна нужда да контролирате хората и ситуациите с оправданието, че искате „да сте полезна“.
10.  В една връзка живеете много повече с представата как би могла да се развие тя, отколкото с реалното ви място в нея.
11.  Пристрастена сте към мъже и към емоционално страдание.
12. Има вероятност да сте предразположена емоционално и нерядко биохимически към пристрастяване към опиати, алкохол и/или определени храни, особено сладките.
13.  Ако сте привлечена от хора с проблеми, които трябва да се разрешат, или сте оплетена в несигурни, хаотични и емоционално болезнени ситуации, вие избягвате да поемате отговорност към самата себе си и да се съсредоточите върху собствените си проблеми.
14.  Възможно е да проявявате склонност към депресии, които се опитвате да потиснете, отдавайки се на възбудата от една нестабилна връзка.
15.  Не ви привличат внимателни, уравновесени, отговорни мъже, които проявяват интерес към вас. Подобни „приятни“ мъже са ви скучни.
0, моят мъж, толкоз го обичам колкото не може и да си представи. Животът ми е чисто отчаяние –но не ме е грижа.
Когато ме вземе в прегръдките си, светът е сияен…
„Моят мъж“
Младата жена пред мен беше потопена в отчаяние. По хубавото й лице още личаха жълто-белезникавите белези от ужасните рани, след като умишлено бе насочила колата си към скалистата пропаст.
– И във вестниците писаха подробно за случая -продължи да разказва тя бавно, мъчително, – със снимка на висящата там кола… а той дори един телефон не завъртя. – Гласът й леко се повиши, в очите й проблеснаха гневни пламъчета, после отново я обзе тъга.
Труди, която едва ли не умираше от любов, постави по-нататък съществения за нея въпрос – защо бе я изоставил любимият й – трудно й беше както да си го обясни, така и да го понесе.
– Как можеше да си допадаме толкова много в сексуално отношение, да се чувстваме прекрасно и тъй близки в такива моменти, след като на практика нищо не ни свързваше? – Тя се разплака и заприлича на много малко и дълбоко обидено дете. – Мислех, че като му давах всичко от себе си, ще го накарам да ме обикне. Дадох му всичко, всичко, което можех да му дам. -Тя притисна ръце в стомаха си, наведе се напред и се заклати. – О, колко боли, като си помисля, че всичко е било напразно.
Труди остана известно време превита надве, без да спира да плаче, зареяла мисли в празното пространство, където бе живял митът й за любовта. Когато отново бе в състояние да говори, продължи през сълзи:
–  Единственото, което ме интересуваше, беше да направя Джим щастлив и да го задържа при себе си. За нищо не съм го молила, освен за едно – да прекарва времето си с мен.
Труди пак се разплака и докато я чаках да се поуспокои, си спомних какво ми бе казала за семейството си и тихо я попитах:
– Нали и майка ти е искала същото от баща ти – да прекарва времето си с нея?
Тя изведнъж се изправи на стола си.
–   О, Господи, да! Права сте. Говоря точно като майка си. А тя е човекът, на когото най-малко исках да приличам. Тя дори правеше опити за самоубийство, за да постигне своето. О, Господи! – повтори Труди, после вдигна мокрото си от сълзи лице, погледна ме и промълви: – Това е ужасно.
Тя замълча и тогава аз я заговорих:
–  Много пъти ние се улавяме, че вършим същите неща, които са правили нашите родители, и то точно тези неща, за които сме си обещавали, че никога няма да правим. Защо става така? Защото от тях сме се учили какво е да си мъж или жена.
–  Но аз не направих опит да се самоубия, за да си върна Джим – възрази Труди. – Просто не издържам ужасния начин, по който се чувствам – толкова безполезна и нежелана. – Последва ново мълчание. – Вероятно и майка ми се е чувствала така. Предполагам, че човек се изпълва с подобни чувства, когато се опитва да задържи до себе си някой, който си е поставил и други, по-важни задачи в живота.
Труди наистина се е опитвала да задържи Джим, като за примамка е използвала секса. В следващите сеанси, когато болката се беше поуталожила, темата секс отново изплува.
– Сексът ме е привличал винаги – заяви тя с огромна гордост и вина. – До такава степен, че още в училище се питах дали не съм нимфоманка. Единственото, за което си мислех, беше кога пак ще се любим с приятеля ми. Винаги гледах да уредя място, където да бъдем сами. КАЗВАТ, че мъжете мислели непрекъснато за секс. В случая обаче аз мислех за секс повече от него. Поне аз много повече си правех труда да оставаме насаме.
Труди била шестнадесетгодишна, когато тя и съученикът й „се отдали един на друг“, както се изрази, за първи път. Той бил в училищния отбор по американски футбол и смятал, че трябва да тренира усилено. Прекаленият секс с Труди намалявал силата му на игрището, твърдял той. Когато се оправдавал, че не бива да закъснява вечер преди мач, тя си намирала работа като детегледачка за следобед и го прелъстявала на дивана в гостната, докато бебето спяло в съседната детска стая. Накрая обаче и последните усилия на Труди да превърне страстта му към спорта в страст по самата нея пропаднали и младежът заминал да учи в далечен колеж.
След като си поплакала няколко денонощия и се смъмрила, че не успяла да го накара да я предпочете пред спортните си амбиции, Труди била готова да опита отново с друг. Било лятото между прогимназията и колежа и тя все още живеела при родителите си в дом, който се пукал по шевовете. След години заплахи, че ще поиска развод, майка й най-сетне предприела първите стъпки по тази процедура и наела адвокат, известен с това, че защитава по най-мръснишкия начин. Бракът на родителите й бил от по-бурния тип, в който си противостояли работохолията на бащата с пламенните, а понякога яростни, саморазрушителни усилия на майка й да го застави да прекарва повече време с нея и двете им деца – Труди и по-голямата й сестра Бет. Той толкова рядко и за толкова кратко време се задържал у дома, че жена му наричала тези негови пребивавания „адски престои“.
– Наистина беше ад! Завръщанията му винаги се превръщаха в ужасни, дълги битки, в които майка ми крещеше и го обвиняваше, че не обича никого от нас, а баща ми повтаряше, че именно заради нас работи като вол. Всяка негова поява у дома завършваше с крясъци между двамата. Обикновено той си тръгваше, затръшваше вратата и изкрещяваше: „Ето защо нямам никакво желание да се прибирам вкъщи!“ Понякога, ако майка ми се разплачеше или го сплашеше с развод, той се променяше за известно време, прибираше се рано и прекарваше вечерите си с нас. Тогава майка ми се захващаше да приготвя вкусните си гозби, предполагам за награда, че се е върнал при семейството си. – Труди свъси вежди. – Но след три-четири вечери той отново започваше да закъснява, като се обаждаше по телефона, за да предупреди. „О, да, разбирам. О, така ли?“ – отвръщаше майка ми с леден глас. После започваше да крещи какви ли не гадости и тръшваше слушалката. Междувременно Бет и аз бивахме обличани тържествено, очаквайки неговото прибиране за вечеря. Масата също се нареждаше по-специално, както се случваше винаги, когато очаквахме татко да си дойде – със свещи и цветя. И когато станеше ясно, че той няма да се върне, мама се разфучаваше из кухнята, крещеше, удряше капаците на тенджерите и го наричаше с отвратителни епитети. После се успокояваше и отново с леден тон ни съобщаваше, че ще вечеряме без него. Беше дори по-лошо, отколкото когато крещеше. Сипваше ни и сядаше на масата, без изобщо да ни поглежда. Това ни потискаше и двете с Бет и ние притихвахме. Не смеехме дума да обелим, не смеехме дори да ядем. Сядахме на масата с желанието да ободрим майка си, но всъщност с нищо не можехме да й помогнем. Често след такива вечери нощем ми ставаше лошо и повръщах… Явно нямам добро храносмилане.
–  Или добри модели на общуване – вметнах аз, защото именно в такъв климат Труди е научила и малкото, което знаеше за общуването с този, когото обича. – Как се чувстваше, докато всичко това продължаваше? – попитах я аз.
Труди се замисли, после кимна и заговори, наблягайки на точността на отговора си:
– До известна степен изпитвах страх, но по-често се чувствах самотна. Никой не ме поглеждаше, нито се интересуваше какво правя или как се чувствам. Сестра ми беше много плаха и ние не си споделяхме много. Когато не беше на уроци по музика, се затваряше в стаята си. Повечето време свиреше на флейта, като по този начин си е намирала извинение да не участва в спорове и да не пречи на никого. Аз също се научих да не създавам неприятности. Мълчах и се правех, че не забелязвам как се отнасят един към друг родителите ми. Стараех се да се уча добре. Понякога имах чувството, че татко ми обръщаше внимание само когато става дума за училище. Казваше ми: „Дай да видя бележника ти“ и тогава си разменяхме по някоя дума. Ценеше всяко мое постижение и затова се стараех да не го разочаровам. – Труди потърка чело и се замисли. – И друго чувство ме изпълваше. Тъга. Мисля, че през цялото време бях тъжна, но не го споделях с никого. Ако ме бяха попитали „Как се чувстваш?“, щях да отвърна: „Добре, много добре“. Защото и да си признаех, че ми е тъжно, нямаше да мога да обясня защо. Как можех да преценявам чувствата си по този начин? Та аз не страдах. Нищо съществено не е липсвало в живота ми. В смисъл – никога не сме гладували, не сме били лишавани от нещо, което ни е необходимо.
Труди все още не беше в състояние да разбере дълбочината на емоционалната изолация в семейството си. Тя е страдала от недостиг на родителски грижи и внимание, защото баща й на практика не е бил на разположение, а майка й изцяло е била погълната от гнева и неудовлетвореността си от него. Така Труди и сестра й са изпитвали емоционален глад.
Следва……………